Как печели американският бизнес

Бушуващият континент

Южна Америка заема около 17 800 000 кв. км с над 200 млн. души население. Тя е приказно богата. В недрата и са скрити несметни богатства – нефт, желязо, манган, мед, калай, платина, злато, сребро, скъпоценни камъни и др. Нейните гори са едни от най-обширните и най-ценните в света. Плодородните и почви и предимно топлият и климат благоприятстват на много места получаването на високи добиви от селскостопанските култури.

В Южна Америка протичат едни от най-големите реки в света с най-високи величествени водопади. Тяхната водна стихия крие огромни запаси електрическа енергия.

Когато европейците дошли тук през ХVІ век, заварили около 20 млн. души индианци, които отглеждали различни растения, обработвали цветни и благородни метали, били забележителни строители.

Индианците обаче не притежавали огнестрелни оръжия. Техните копия, стрели и бойни брадви не можели да възпрат въоръжените с пушки и защитени с ризници завоеватели. Испанците и португалците бързо сломили съпротивата на двете големи индиански държави – на инките в Перу и на ацтеките в Мексико. Кръвожадните завоеватели не се задоволявали да убиват заради злато и сребро. Те просто така избивали индианците.

Ето какво пише един очевидец, испанският летописец Бартоломео де лас Касас:

“Където и да отидат, испанците вземат със себе си диви и зли кучета, научени да се хвърлят върху индианеца, да го разкъсват на парчета и да го изяждат. Като се връщат, испанците карат вързаните във вериги индианци като свини и уреждат масово избиване, за да хранят своите кучета с човешко месо. И те така говорят помежду си: “Заеми ми половин злодей за моите кучета, щом убия няколко, ще ти се издължа!”

Така до края на ХVІІІ век били избити няколко милиона индианци.

Испанци и португалци властвали в Южна Америка повече от три века. Три века местните жители водели жестока борба, вдигали въстания, за да се освободят. И в началото на ХІХ век по-голямата част от континента е освободена – образуват се млади независими републики. Индианци, испанци, португалци, негри, метиси и мулати можели да заживеят щастливо. Но точно по това време е капиталистическия хищник с неутолим апетит – Съединените американски щати. Северноамерикаските капиталисти бързо подчинили икономиката на Южна Америка. И днес те господстват в много от южноамериканските републики.

Калаят на Боливия, кафето на Бразилия са в ръцете на гринго – така тук наричат янките. С помощта на продажни диктатори и на местни капиталисти те грабят богатствата на континента. И наистина тук са си дали среща богатствата и красотата на природата, които могат да направят живота на всички хора заможен и красив. Но по волята на чуждите монополи тук са си устроили среща и най-големите противоречия на живота: ситостта и преситеността на шепата монополисти с отчаяната мизерия на широките трудови маси.

Тук е жестока експлоатацията не само на възрастните, но и на децата. Те с право могат да бъдат наречени робите на ХХ век.

Из улиците на Кито, Лима, Богота, из улиците на най-красивия град на света – Рио де Женейро, във всички южноамерикански градове могат да се срещнат много дрипави “търговци” – едва седем-осемгодишни, които продават различни дреболии. Те на рояци обикалят туристите, предлагат им всевъзможни сувенири. Стотици хиляди, милиони даже бродят, търсейки начин да изкарат парче хляб. Много от тях са с “живописно облекло” – стари чували, на които са пробити дупки за главата и ръцете.

Най-тежка е може би работата на апири. Това са седем-осемгодишни боливийски деца, които извличат калаена руда през толкова тесни шахти, че през тях може да се промъкне само дребното детско телце. А това става на височина около 4000 м над морското равнище. Ако успеят да доживеят до 16 години, апири стават пълнокръвни миньори.

Известно е, че за да може да живее един човек, който извършва не много тежка работа, трябва да поглъща храна, която да му доставя 2800-3000 калории дневно. А в Колумбия на човек от населението се падат 2000 калории, в Екуадор – 1600, в Боливия 1200. И това са средни цифри, при изчислението на които се взема пред вид и консумацията на тези, които ядат до пресищане, и на тези, които гладуват. Средни цифри на консумация можем да посочим и за млякото: в Перу годишно на човек се падат 12,5 литра, в Чили – 16, в Боливия – 9; за месо: в Перу – 14 кг, в Екуадор – 18 кг. Всеки ден кораби, натоварени с какао, се отправят за САЩ и за Европа, а има милиони деца, които не познават вкуса на шоколада. Милиони не знаят и вкуса на млякото и месото. Нищо чудно, че при това положение в някои области на Южна Америка хората буквално умират от глад. Според една анкета на ООН в Южна Америка годишно умират от глад, просто от глад, а не от болести 250 000 деца. Всяка минута в този континент умират от глад, болести и злополука 4 деца. И в същото време всяка минута монополистите на САЩ извличат от Южна Америка по 4000 долара.

Ето против този живот се борят трудещите се. И те все по-настойчиво поставят изисквания за свобода, хляб, работа, справедливо заплащане на техния труд и за щастливо детство. С тези искания те отказват да се явят на работа, с тези искания те влизат в кървава разпра с капиталистите. Факелът на Великия октомври, прехвърлил се през океана, им осветява пътя.

Като ярка страница ще навлезе в летописа на тази борба октомври 1964 г. Той прогърмя над Южна Америка с буреносните тътнежи на острата класова битка. Нямаше ден, в който телеграфът да не съобщаваше:

Спряно е движението на влаковете по държавните жп линии на Уругуай. Бездейства пристанището на Монтевидео. Повече от 50 000 уругуайски трудещи се са обявили стачка. Работниците от чилийския завод за селитра “Алево” заедно със своите семейства започват “гладен поход” през пустинята Атакама. Двеста и четиридесет хиляди учители от Аржентина са обявили всеобща стачка.

В подножието на Андите, близо до границата на Чили, алени езици докосват нощното небе на Аржентина. Няколко конни полицаи бързо препускат към пожара. Жителите на малкия град Жужуй си предават един друг новината: ратаи запалили имението на Педро Терибле – Педро Жестокия.

“Хляб, земя и свобода” – този лозунг провъзгласяват и боливийските миньори, и венесуелските нефтоработници, и бразилските трудещи се. Перуанските селяни, въоръжени с мотики, се надигат против латифундистите. Колкото повече бушува вулканът на класовата борба, толкова по-отчаяна е съпротивата на властниците. С различни маневри и средства те се мъчат да притъпят съзнанието на трудещите се, да ги заблудят.

Преди повече от сто години видният германски учен Александер фон Хумболт писал: “Южна Америка прилича на бедняк, който седи върху купчина злато.” Измина един век от изричането на тези думи, но те и сега са също така верни: беднякът продължава да седи върху своята купчина злато и да протяга ръце за милостиня, с тази разлика, че над него освен кондори летят и реактивни самолети и хеликоптери.

Положението на пръв поглед изглежда по-отчаяно, отколкото и да било: реакцията тържествува навсякъде, опирайки се изключително на подкрепата на САЩ. И като че ли нищо не е в състояние да разклати нейните устои. Но това първо впечатление е измамно. Както казва една доминиканска пословица: “Тъмнината е най-гъста преди разсъмване”.
БТП