Спасени са и американските бобри

Семейство боброви - Бобрите – кои са те, къде са и какво сме направили с тях ?


/статията е свободна преработка и синтез на информация, част от която се базира на сведения от Ейми Хаймс - ZooGoer 31(2) 2002, Friends of the National Zoo/

В миналото бобровите популации били разпространени в цялото северно полукълбо. Главният ареал на Европейския бобър (Castor fiber) се простирал от Португалия и Великобритания до северна Скандинавия, Сибир и Монголия. На Британските острови и в по-голямата част от Европа и Азия този вид бобри е бил изловен и доведен в състояние на почти изчезнал вид. Днес Европейският бобър живее само на някои ограничени защитени територии.

Северноамериканският бобър пък, (Castor canadensis) днес населява по-голямата част от континента (Северна Америка), с изключение на най-северните части на Юкон, сухите райони на югозападните щати и някои югоизточни брегове. Иначе, работливите гризачи едно време са били на ръба на изчезването. САЩ се гордеят, че бобрите им живеят от Мексиканския залив до Арктика.

Ключов фактор за оцеляването на бобрите са запазените и здрави гори. Сърпообразните зъби на гризачите им случат за дъвчене и гризане на дърветата – така зъбките се износват, изострят се и не израстват прекалено дълги. Ако бобрите нямат какво да гризат, техните резци израстват твърде много и животните не могат да се хранят.

Бобрите предпочитат да се хранят с меки дървета, няколко инча в диаметър. Избират най-разпространените и най-бързо растящите дървета в района – върби, трепетлики и магнолии. Така не нарушават равновесието между видовете. По-малките дървета също така са по-лесни за пренасяне. Когато са извън водата, бобрите са уязвими за хищниците – ястреби, вълци, лисици, мечки, койоти. Като гризат по-малки дървета, бобрите имат възможност да свършат работата бързо, да се скрият и да прекарват по-малко време извън водата. Освен с дървета, бобрите се хранят и с треви, плодчета, гъби, лишеи, мъхове, водни растения.

Къде се крият бобрите, когато идва опасност? Във водата на поточета, реки, езера, където тези вечнозаети горски инженери строят къщички и бентове. С ципестите си задни крака, къси предни крачета и покривалца на устата и очите, пригодени за водната среда, бобрите са отлични плувци. Могат да остават под водата при гмуркане за цели 4-5 минути!

Но тези прекрасни гризачи не знаят как да се крият от най-опасния си враг, най-злия хищник наоколо – човека.
Предни много време бобровите кожи били високо ценени в Запада. Ощавените кожи достигали цена от 40$ на парче! В Колорадо местните ловци използвали динамит, за да прогонят бобрите от скривалищата им, или направо да ги убият. Бобрите, които оцелявали от динамитните атаки, били застрелвани от ловците и старателно одирани.

По това време бобрите били широко разпространени в САЩ. В урбанизирани райони като Ню Йорк, Вашингтон или Пенсилвания, в миналите времена популациите от бобри се радвали на спокойно съществуване. Докато не се появили ловците.

Истина е, че и сега в много градове там все още има бобри. Преди няколко години се разчу случаят в парк, наричан “Приливния басейн”. Неизвестен разбойник нагризвал черешовите дървета и ги оставял в опасно състояние, в което можели да се срутят върху посетителите. Управителите на парка са сигурни, че бандидтите са семейство бобри. Всички недоогризано дървета били отнесени, за да не остане възможност на бобрите да си построят бент. Остава въпросът дали не е било по-изгодно за парка да запази бобрите и да направи тяхното жилище атракция. Но вместо това семейството от три бобъра било уловено и преместено да живее в друг район.

В музея на о-в Макинак, Мичиган, били изложени различни видове кожи – боброви, видрови, на червена лисица, миещи мечета, катерици, нутрии. Хората можели да ги разгледат и докоснат – какво извратено, жестоко удоволствие! Бобровата кожа била най-гъста и най-мека измежду изложените.

Козината на бобрите се състои от вътрешен и външен слой. Външните косми са предпазни, грапави и гъсти. Те лъщят от секрета на мастните жлези и дават цвета на бобъра – сивокафяв или ръждив. Бобъра се грижи за козината си, като с предните си крачета разнася мазнината по зцялото си тяло. Мазнината идва от неговата клоака – отвор, пригоден и за отвод на храносмилателната, отделителната и половата система. Така е при бобрите и някои други примитивни бозайници. Специалната мазнина прави козината непромокаема. Благодарение на нея бобрите са гладки и плуват лесно. Бобрите сменят козината си през летните и пролетните месеци.

Вътрешният пласт козина се състои от фини, меки косми, покриващи цялото тяло освен краката и опашката. Вътрешният слой козина е гъст, улавящ въздуха и превръщащ го в изолатор. По този начин бобърът се топли през зимата. Бобровата козина запазва животното сухо и топло през зимата и във водата, но и привлича хората с техните мрежи, пушки, динамит и ножове.

Ранните закони във Великобритания обявявали бобъра за собственост на краля. Козината на бобъра се превърнала в символ на кралската власт. С такива кожички се обшивали кралските дрехи и били 5 пъти по-скъпи от кожи на други животни. През седемнадесети век колонизацията на северна Америка довела до бум на търговията с кожи. Индианците ловели бобрите, пронизвали ги със стрели, хващали ги дори с голи ръце, или приготвяли капани. Разменяли боброви кожи за стоки. До 1670 компанията Хъдсън Бей, монопол, лицензиран от крал Чарлс II, събирала всичките кожи от притоците на река Хъдсън. Монополната компания се състезавала за ловни територии с англичани, индианци и французи. Това била и една от причините за френско-индианската война.

Търговията с боброви кожи допринесла за заселването и изучаването на Запада. Градове като Елбъни, Сейнт Луис, Макинак били основани само заради тази търговия. Печатът, емблемата на Ню Йорк показва бобър, както и гербовете на много канадски и английски семейства. Според историците бобърът – символ на труда, промишлеността и упоритостта – е допринесъл най-много за развитието на северна Америка, отколкото което и да е друго животно.

Първите милионери в Америка били търговците на боброви кожи от Макинак, според Джеф Дайкхаус, главен естествеизпитател и надзирател на Мичиганските исторически паркове. Например, Джон Джейкъб Астър основал Американската Кожарска Асоциация през 1808г. И този бизнес му помогнал да умре като най-богатият американец на своето време. Според г-н Дайкхаус, с боброви кожи се търгувало пет до десет пъти повече, отколкото с други кожи, в целия район на Големите езера. Стотици хиляди боброви кожи преминали през Макинак и Елбъни.

Ловците често използвали за примамка вече хванати бобри. Понякога пробивали дупки в леда. Когато през такава дупка бобърчето се подаде , за да поеме въздух, лесно бива хванато и отнесено... Друг метод бил атакуването на укрепленията на гризачите, след като изходите на тунелите били блокирани. Ловците дори разрушавали бентовете, за да примамят бобрите. Грижовните гризачи инстинктивно излизали при шум от течаща вода, за да си поправят бента.

До началото на деветнадесети век търговията с боброви кожи достигнала своя връх сред разширяващо се обществено търсене. Стотици хиляди кожи ежегодно отплавали от Канада за Европа. По-късно нова мода в мъжките шапки изместила бобровите кожи, а и търговията с Китай поставила коприната на преден план. Въпреки това ловът на бобри продължил до 1830г.

Но не само заради кожи били избивани бобрите. Много хора добивали от тях нещо, по-ценно от модните шапки и нашивки.

Бобрите имат специални жлези в основата на опашката, с които маркират територията си със силна миризма. Специфичният секрет се нарича боброва мас и се отделя от тялото през клоаката. Бобрите си правят купчинки от кал около един-два фута високи и ги нареждат по краищата на владенията си, като след това ги маркират – един вид гранични знаци. Възрастните бобри ходят всеки ден до тези купчинки, за да подновяват маркировката с боброва мас. Миризмата се усеща от другите бобри от голямо разстояние и те стоят настрана.

В древността лечителите в Европа о северна Америка използвали боброва мас, за да лекуват треска, епилепсия, подагра, зъбобол, туберкулоза, артрит и др. Хипократ – бащата на медицината – препоръчвал боброва мас. През Средновековието европейците ползвали бобровата мас за третиране на ухапвания от змии и паяци, глухота, загуба на зрение, тумори, дори лоша памет. Случайно се открило, че бобровата мас съдържала малко количество салицилова киселина, съдържаща се в едно от любимите дървета на бобрите – върбата. Салициловата киселина е и активна съставка на аспирина.

До началото на деветнадесети век големи количества боброва мас били внесени в Европа от Канада. Гъстото, мазно вещество абсорбирало миризмите и ги изпускало след това бавно. Ето защо парфюмните фабрики добавяли боброва мас към парфюмите си. Тази практика остава и в съвремеността

Едно време се вярвало, че бобровата мас усилвала сексуалната потентност – грешно схващане, поради грешно изведената връзка между маста и бобровата сексуалност. Всъщност бобровата сексуалност била предмет на обсъщдане още от древността, заради интересната им черта, присъща и на други бозайници, че няма външни различия между женските и мъжките бобри. Пенисът и тестисите са скрити. Някои мъжки имат дори нефункционираща матка. Заради липсата на видими полови белези египтяните и европейците до седемнадесети век вярвали, че бобрите се самокастрират, когато се почувстват заплашени. Някои християни дори асоциирали бобъра с определени светци – гризачът им изглеждат целомъдрен...

Хората ловели бобри и по други причини, освен кожи и мас. Индианците се хранели с бобри много преди европейците да навлязат в земите им. През средните векове в Европа бобровата опашка се считала за деликатес на кралската трапеза. През 18-ти век много хора смятали бобъра за риба и католиците разрешили това месо да се яде по време на пости!

Ако влезете в канадска фурна днес, ще забележите , че се продават “понички ‘боброви опашки’” - If you walk into a Canadian bakery today, you'll likely find "beaver-tail doughnuts"- постни пържени печива с формата на боброва опашка. По тази опашка бобърът се отличава от другите гризачи. (Често го бъркат с воден плъх, например.) Центърът на опашката е продължение на гръбнака. Опашката може да достигне 18 инча в дължина и 6 инча на ширина. Мазнината в опашката служи за складиране на енергия, регулиране на температурата. Самата опашка служи за рул при плуване, за баланс при гризане на дървета, за пазене на равновесие при протягане или за даване на сигнал при пляскане във водата.
.
Може би може да се говори за завръщане на бобрите. В северна Америка бобрите наброяват между 6 и 12 милиона, което не е малко, въпреки че преди са били между 60 и 400 милиона. За настоящето 6-12 милиона бобъра в САЩ и Канада е забележителна цифра, като се има предвид, че този гризач е бил почти изчезнал. Животното остава застрашено от замърсяване на водите, от обезлесяване, ВЕЦ-ове и култивиране на влажните региони. Бобрите биват пускани на отделни семейства отново на свобода в Скандинавието, Русия и САЩ. Във всеки случай, това връщане може да създаде проблеми. Ако американският бобър се пусне на воля в Европа и Азия, той може да надвие и измести местния вид. Също така земеделците се оплакват от наводнения и загуба на реколта заради бентовете на бобрите. Ниви и пътища са разрушени там, където бобрите се завръщат.

Въпреки това хората постепенно се научават да живеят заедно с бобрите. Ние не само губим от тяхното присъствие, напротив – печелим. Бобрите играят естествена роля в екосистемите, създават езерца, където живеят и процъфтяват различни видове животни и растения. Бобровите езерца пазят почвата от ерозия и водите – от оттичане. Бобрите поддържат здрава естествена среда за всички нас.

Бобрите са общо взето нощни животни. Затова най-доброто време за наблюдаване на бобри в зоопарк е по време на дневното хранене. Не трябва да се хвърлят различни храни в басейна им, нито да се замерват животните, за да се види реакцията им. Грижата за бобрите е привилегия за всеки зоопарк. Оцеляването и спокойният живот на бобрите е нещо, с което една съвременна държава трябва да се гордее.

Преведено от интеренет
Ваня Георгиева